Нуждата за експресия на връхлетелите ме днес чувства прерасна в небивало и отегчително свързване на безмислени думи в опит за сътворение на обикновен и смислен текст...резултатът, както може би ще видите в предишния ми пост е унижителен за авторът му.Това уродливо подобие на смисленост бе причинено от фактори, които бих искал да споделя, въпреки, че ще оставят у Вас впечатлението, че пред вас стои един некадърен нещастник, чието единствено занимание е да Ви занимава и затрупва с "проблемите си"...Не карам на сила никой, така че ако не желаете да изгубите, дори и минута от безценното ви време, сега е моментът да напуснете.

Благодаря на тези, които останаха, въпреки, че няма да има смисъл за вас ;)

История първа:
Вчерашата вечер - Пети Декември, точно 2 месеца след Пети Ноември, аз се чуствах по същия приятен начин, както се чувствах преди няколко дни гледайки "В като Вендета"...Исках мъст, въпреки, че нямаше ясна причина за това...Може би еуфорията от предстоящия концерт, може би от дългия път...не знам.Знам само, че бях въодушевен.
Пристигането в столицата на България ме накара да се замисля, че живота ми в пустия Пловдив е някак си спрял.Познатите ми учат в София, а в Пловдив има само чужди хора, които няма да разбера.Това беше първата негативна емоция.Подобна, но не толкова силна бе емоцията от непознаването на града.Бил съм стотици пъти в София, обикалял съм, но така и не можах да се ориентирам, което наложи разпитването на случайни минувачи...това бе неприятно.Времето летеше и стана време за концерта.Открихме залата и се вмъкнахме вътре.Намерихме хубави места, защото бяхме леко подранили.Третото притеснение бе това, дали ще успеем да запазим хубавите си места...е не, не успяхме!Но за сметка на това, известният китарист (чието име няма да споменавам) извика правостоящите да застанат пред него и да се нарадват на музиката му.Така успяхме да открием своите В.И.П. места :) Тогава започнаха всички останали емоции...

История втора:
Концертът беше нещо, на което не бях присъствал.Да, аз бях на първият му концерт в България, но това, което стана вчера, нямаше нищо общо с това, което си спомням от първия концерт.Беше достойно за уважение...беше епично...беше необяснимо.Самият концерт се изля за два много дълги и много недостатъчни часа, но всяка една минута си заслужаваше!Дори успях да поема перце директно от ръката му (въпреки, че в този момент охраната се насочи към мен)...Еуфорията беше огромна.Животът бушуваше в нас и единственото, което минаваше през разума ни бе свързано с положителни емоции.В днешно време рядко откриваме възможност за такова отнасяне от реалността.
Пътят към Пловдив мина като по вода и се изниза в размисли за отминалото пиршество на чувства.Минутното спиране след тунела София-Пловдив бе допълнително енергозареждащо, поради появилите се милиони звезди, които принципно липсват в града.
Нощта беше лека, но мина бързо и на сутринта се появиха разултатите от вчершното раждане...лявото ухо нямаше възприятие.Дори в този момент левият ми слухов апарат не желае да изпълнява функциите си нормално.Предполагам му е нужна почивка!...Събуден леко и приятно от слънцето станах и приятно бях изненадан, че виждам слънцето чак в 11 часа предиобед...Докато се осиферя от разбиващата вечер, баща ми се прибра и ме завлече на тренировка.Едночасовото раздвижване сред природата, с любимото ми бойно оръжие и чистия въздух ми пречистиха мозъка, както и тялото.Уморен след тренировка се свлякох на леглото и пуснах един филм от моето детство - "El Rey Leon" или на български "Царят Лъв"...Предполгам съм ви накрал да се усмихнете, но това съм аз - сантиментален.Обичам да се връщам назад в миналото и да си припомням детството.Винаги съм харесвал тази анимация, винаги ме е карала да се чувствам прекрасно, но днес беше първия път, в който ме накара да се разплача.АЗ да плача на филми?Само 2 пъти в живота ми...Един път си спомяням бях предучилищна възраст и се разплаках за един каубой, който умря в края на филма (не си спомяням кой беше филм, но си спомям, че нямаше щастлив край)...Вторият път когато съм се разплаквал на филм беше 8-ми клас на филма "ILLUMINATED".Страшно добър филм, но плачът бе предизвикан от насъбрали се около момичето, за което копнея, чувства.И днес беше 3-тият път.Странно и приятно излях емоциите си и се почуствах още по-чист и въобновен.С това чувство напуснах компютъра и отидох да си отдъхна пред филма "12 monkeys"...Това беше 3-тият път, който го гледам и липсата на щастлив край ме накара да си представя моят живот свършващ така- ужасяващо!Това и ме накара да напусна екрана...Обаче този кипеж на емоции беше отново захранен с положителност след благодарственост за направен от мен съвет... Това оправи моментното ми настроение и надявам се да се запази :)
Обаче съществува нещо, което ме притеснява...Утрешният ден ще бъда изпитван в университета, а незагрижеността ми за придобиване на знания, които ще са ми нужни за ответните изпити, ми носи само притеснение...И това ми беше идеята - Как един момент си щатлив и не съществуват проблеми и как в следващия те удря реалността и няма какво да направиш (освен да учиш( естествено това е решение само за моя "проблем"))...Не знам!Мисля, че просто направих характеристика на изминалото денонощие, но все пак беше важно за събирането на мислите ми...